Team Building

Първоначално мислех да пиша в темата на Митака, но реших,че тя си е негова рожба.
В живота на всеки от нас има една история. Неговата си. Дето, само като си я спомни и в очите му напират сълзи-от радост или от мъка. И я споделя само с най-добрите си приятели. И когато в техните очи забележи собствените си сълзи, се чувства пречистен.
Тук има самородни таланти-безценни, като самородното злато и диамантите. Те не се нуждаят от обработка или шлифоване- просто някой трябва да ги открие.
Прочитайки темата на Бате Ванко /vatus/ „Нещата от живота” в nariba.com, осъзнах колко общи чувства вълнуват нас-хората, обичащи и свързани с морето. Фишерменчето чистосърдечно призна, че е ревал, докато е чел тази изповед. Аз също. Според приятел на Гришата /бат Гойко,Gringo/, животът е болест, предавана по полов път, която, независимо от симптоматиката и лечението винаги завършва с летален изход. Но има истории, които заслужават да живеят вечно.
Вие изберете кои.

Много добра тема, но за да я отпушиш дай старт докато ми дойде музата.

Исках Vatus да е първи.
Копирам писаното от мен в nariba.

Re: Нещата от живота.
от justinian » 29 Яну 2010, 16:45

Така и така Бате Ванко е споменал Крокодилите...
Ще нарека моя пост "ЦЕНАТА НА ОБЕЩАНИЕТО"
Мисля, че беше през лятото на 1994 година. Мой приятел бе наемател на "Малката Перла"- китна къщурка с невероятно местоположение и още по невероятен изглед към морето. Беше разположена в гората, досами брега, по пътя, водещ до Крокодилите. Още в началото на лятото моят приятел ми разказваше за огромни ята от огромни риби, които се виждали от високия бряг. Речено-сторено. Една прекрасна сутрин с "Жигули"-1бр. и районен съдия-1бр. благополучно пристигнахме пред бариерата, охранявана от чичковци- полицаи. Как влязохме може да бъде предмет на друга тема, но в края на краищата достигнахме заветната цел, а именно-Крокодилите. Докато отварях багажника, чух приятеля ми да вика "Бързоооооооо!!!". С два скока бях при него и пред очите ми се разкри потресаваща гледка-в кристално бистрата вода лениво плуваха БЕЗБРОЙ РИБИ! Приятелчето, което ме покани се засмя и каза:
-Обещай ми, че последната риба ще е за мен.
Обещах му без да се замислям, грабнах сака с екипировката и хукнах към брега.
Как сме слезли по стръмната пътечка нямам никакъв спомен. Трудното -дотогава,обличане на чехския неопрен не ме забави дори за миг и след броени минути баааавно и съвсем безшумно, доколкото позволяваше чехския скафандър се потопих във водата. От брега гледката бе поразителна, но това което се разкри пред очите ми бе зашеметяващо... Имах чувството ,че сънувам-навсякъде около мен плуваха огромни риби-кефали,пеленгаси, платерини. Навсякъде!
Както описва vatus, там където е паметната плоча има една каменна тераса. От тази тераса се влиза в морето, където скалите са така разположени, че буквално имаш чувството,че влизаш в басейн. Та в този "басейн" ВРЕШЕ от огромни рибоци. Присъствието на смешното същество с още по-смешен харпун и най-смешната оригинална стрела към него явно не попречи на добрият им апетит и те спокойно и презрително продължиха с приятното си занимание. С трепереща от вълнение ръка бавно насочих харпуна в нищото и в следващия момент един доверчив розовеещ мутант реши да ми позира...
Нямам съвсем ясен спомен, но баталната сцена, която последва е оставила своя дълбок отпечатък в подсъзнанието ми... Осъзнах се в момента в който установих, че куканът ми е потънал докрай в черепа на нещастното добиче,а краят му не се вижда от другата страна...
След втората риба на кукана балансът ми се влоши сериозно. След шестата риба, за да остана на повърхността,по естествен начин установих стила на плуване на ватерполистите. Разбрах, че имам проблем, когато подгоних един не дотам добре улучен и много пъргав рибок. Излязох, разтоварих и отново влязох. Повторих това упражнение още един път, но искам да уточня,че за първи път избирах по коя риба да стрелям.
В един момент спрях да стрелям. Просто посочвах рибите с харпуна и ги оставях да отминат. Пробвах различни техники за проследяване посоката на рибата-с изтегляне ръката назад, с усилие само на китката и въобще се КЕФЕХ на момента. Въобще не ми се излизаше, но студът стана толкова осезаем, щото и в парното нямаше вече топла вода...
Заплувах към брега и си спомних обещанието. Веднага си помислих, че ще дам една от взетите до момента риби и изведнъж, абсолютно необяснимо за мен почувствах как ми се досвидя... Който ме познава и чете предходното изречение ще се смее с глас. Последното нещо в което може да ме упрекне някое е свидливост. Но в онзи момент истината беше такава. Помислих си, че до брега все ще мярна някоя риба. Видях един удобен шкарп, на около метър под повърхността и гмурнах. Наместих се и вдигнах поглед. На 30 сантиметра пред харпуна ми бе застинал чудовищно голям пеленгас. Не мърдаше и ме гледаше. Стрелата сочеше средата на тялото му. Нямаше дори теоретична възможност да пропусна. В умът ми проблесна обещанието, но алчността явно взе превес над честността."Ще ти дам всичките други риби,но тази,последната ще запазя за себе си!!!"- си помислих и натиснах спусъка... Видях как ластиците образуваха струя от издигащи се към повърхността мехурчета, но стрелата вместо да излети и да прониже рибата остана на харпуна. Онемях от учудване. Погледнах към харпуна и веднага разбрах причината- бях поставил въжето върху дръжката, а не на чопа, който влиза в дръжката и при изстрел го освобождава. Нямам обяснение в кой момент съм стъкмил по този начин харпуна.
Излязох на брега помъдрял... Погледнах огромната купчина риба пред мен и си дадох ясна сметка какъв урок получих.
Тридесет минути по-късно, даваки най-голямата риба на приятелчето ми му разказах за случката и най-искрено му признах какви мисли и чувства съм преживял. Казах му, че един пеленгас ме е научил, че спазването на едно обещание те прави истински мъж и в собствените ти очи. Той се смя доста по-дълго, отколкото ми се нравеше, но накрая каза следното:
-Тони, мислех, че знаеш, че аз не ям риба. На мен ми трябва риба за персийското коте на жена ми.

:6e6ebecd09233a Първо се смях много когато го четох....Но после се замислих.... и проумях...Наистина човек трябва да си вземе поука от ето такива случки.Колко струваме и как се дават и спазват обещания...

Прочетох в Рибата премеждията Ви.
И не можах да намеря никакви думи след това,поне нещо да кажа там.
Но такива сме морските,една крачка пред нещастието се движим.
И въпреки това,без морето не можем.
Колкото сме взели от НЕГО,толкова и сме МУ дали.

Браво Тони , браво :thumbsupsmiley ...аве мисля си - ти , аз , Ватуса и Гринго , да вземем да основем един литературен кръг :6e6ebecd09233a ...пък после да включим и другите мераклии :525707397c05bb ...пък после може да станем и партия ...и да получаваме субсидии

Юстиниан написа:
"В живота на всеки от нас има една история. Неговата си. Дето, само като си я спомни и в очите му напират сълзи - от радост или от мъка. И я споделя само с най-добрите си приятели. И когато в техните очи забележи собствените си сълзии, се чувства пречистен."

Много прочувственно си го казал, Тони.
Тук наистина се чувствам сред приятели и затова ще споделя моята история която остави непоправима травма в моята и на съпругата ми душа.

ДЕНЯТ, В КОЙТО ХАРПУНДЖИЛЪКЪТ ЕДВА НЕ МЕ УДАВИ... В МЪКА!


И да искам, никога няма да забравя 16 октомври 2001 година...

Хубав, слънчев есенен ден. Птичките весело чуруликаха, пчеличките неуморно жужаха, пеперудките пърхаха безгрижно с крилца и т.н. и т.н......Тези идилии до болка са ви познати, така, че си ги представете сами. Вятър нямаше, вълнение също, беше сравнително топло, абе с една дума - разкошен ден за подводен риболов. Набързо сформирахме група от трима човека, аз и синът ми- харпунджии и жена ми, в качеството на треньор, майка и съпруга. Най-трудно бе да решим, каква да е дестинацията, но след кратко съвещание, аз реших това да е устието на река Ропотамо. Скочихме в колата и в 11 часа вече бяхме там и мокрехме неопрените.

Синът ми Кирил, тогава беше на 16 години и едва що бе проходил, в сериозното харпунджийство. Имаше два-три сезона зад гърба си, но едва този сезон за който говоря, се бе отърсил от късият харпун и попчетата и с променлив успех, вече биеше "бели риби", с един "Спорасуб" - 75 см.

Гмуркахме може би до към 13,30 часа. Излязохме с по 7-8 рибки (платеринки), но всичките "невалидни". Много пасаж, много нещо, но всички риби под 300 гр. Като има дребно, пак е по-добре, отколкото пълно безрибие. Поне окото се пълни и остава надеждата, че ще мине нещо по-голямо, което да отстреляш, а то все не идва, а ти пак се надяваш и накрая компромисно праскаш най-едрото рибе от ятото и то се оказва 250гр... Карай, все пак кръвта циркулира, пулсът се ускорява, адреналинът се вдига, стреляш интензивно... Абе както и да го гледаш - пак си е кеф. За първи път забелязах в очите на сина ми онзи пламък, който е характерен за "зарибените" от някакво хоби хора, и в който пламък ние харпунджиите отдавна горим. Предполагам, че за него това е било "карнавал на рибите", защото до този момент не беше попадал на такива големи пасажи платерини.

Изглед към Крокодила

До залез слънце имаше все още доста време, така, че решихме да гмурнем и на друго място. Ибрахме да отидем на "Крокодилите". Повечето от вас сигурно го знаят това място, пада се на изток от "Перла". Някой дори го е обособил като "гмуркачески център". Първото нещо което направих когато слязохме долу на брега, беше да посоча на Кирил една паметна плоча, вградена в скалите - на удавил се преди доста време 18 годишен харпунджия. Мисля, че името му беше Иван Раков. Не исках да го плаша, а по скоро до го предупредя да бъде крайно внимателен, така че с назидателен тон му заявих, че с морето шега не бива, и че за никоя риба, колкото и голяма да е тя, не си струва да рискуваш живота си. Една от версиите за смъртта на това момче е, че се е удавило след като не е преценило силите си в преследване на голяма риба (това ми го е казал лично Димо Грозев). Явно всичко това много подтисна сина ми и за момент дори съжалих, че така набързо изгасих ентусиазма му. Като цяло бяхме доста угнетени и унили, но все пак се приготвихме за влизане.

Влязохме към 15.00 часа, с нагласата да стоим в морето не повече от 1-2 часа. Тъй като Кирил беше все още доста неопитен, практиката дотогава беше следната: аз се гмурках, а той трябваше да ме следва на няколко метра, без да ме изпуска от поглед. Инструкциите ми бяха такива, че не трябваше да се отделя от мен по никакъв повод. По този начин аз нямах необходимостта да го търся с очи, защото той беше винаги неизменно до мен и така ми беше много по спокойно. Гмуркайки се, много бавно се предвижвахме по посока кейовата стена на "Перла". На няколко пъти му направих забележка да не стои прекалено близко до мен. Трябваше да спазва определена дистанция, така че ако се появи риба, да не се стигне до нещастен инцидент. Риба тъй и не се появи. Пълна пустош. Даже и цаца нямаше. Така в плуване и гмуркане подминахме малкият "Крокодил" и се бяхме отдалечили от мястото откъдето влязохме, може би на 400-500 метра.
След известно време ме обзе необяснимо безпокойство. Заозъртах се, но никъде не виждах Кирил. Беше минал час и половина откакто бяхме влезли в морето. Температурата на водата беше около 15-16 градуса. Той беше с едно 5 милиметрово, изтъняло неопренче, втора употреба. Отгоре на всичко му беше доста голямо и пропускаше вода отвсякъде. Предположих, че му е станало студено и е тръгнал да излиза, но все още недуомявах защо не ми се е обадил и предупредил за това.


Малкият Крокодил


Забравих да ви кажа, че бяхме влезли в морето, без буйове.

ГОЛЯМА ГРЕШКА!

Оглеждах се в продължение на десетина минути, с надеждата да го видя някъде наоколо, но не. От мястото където бях не виждах съпругата си, защото едни скали препречваха плажчето, на което седеше тя, и аз можех само да гадая какво се е случило. Бях повече от убеден, че Кирил вече е излязъл на брега, но същевременно му бях страшно ядосан за безотговорната му постъпка. Плувайки, едва сдържах гнева си и смятах да му вдигна страхотен скандал.
Искам да уточня нещо. До този момент, когато сме били в морето, синът ми, къде от страх, къде от неопитност, никога не се беше отдалечавал на повече от 10-15 метра от мен.
Приближавайки към плажчето се взирах все по-настоятелно, но виждах единствено жена си как спокойно си чете вестник. Когато се приближих достатъчно близко, тя се надигна и озадачена ме застреля с въпроса, "А Кирил къде е?". Сякаш планина се сгромоляса върху мен. Причерня ми. Едва успях да промълвя, "А не е ли тук?".

От този момент на татък не знам дали ще мога да опиша това което почувствах и изживях, но ще опитам?
Стомахът ми рязко се сви на топка, сякаш се превъртя и заседна в гърлото ми. Гневът, който до преди малко ме държеше, моментално се изпари и на негово място ме връхлетя СТРАХЪТ. Страх - толкова силен, какъвто до този момент не бях изпитвал. Страх, че момчето ми може да си е отишло завинаги. Краката ми бяха като отсечени. Нямах сили да изляза от водата. И тогава дойде по-страшното. Видях широко отворените, обезумели от ужас, очи на жена си. Тя безпогрешно бе видяла страха в мен, беше го прочела в моите очи. С нечовешки, смразяващ кръвта стон, тя се свлече на земята и ридаейки повтаряше: "Детето ми, детето ми". В този момент не знаех какво да направя. Спуснах се да я прегърна, да я успокоя, но срещнах едно обезумяло от скръб същество, гледащо ме обвинително, с омраза, готово да ме разкъса на парчета. Колкото и да бях уплашен и скован от шока, реших че трябва да действам. Грабнах ключовете от колата и както бях с мокрия неопрен, се втурнах по стръмната пътечка.

Реших да обходя мястото с колата, до кея на "Перла". Разстоянието беше към 1-2 км. Щях да спирам през 50-100 метра и да оглеждам морето отгоре, с надеждата да видя плувец във водата. Часът беше 17:20. Слънцето беше вече много ниско и се отразяваше в морето, така че то блестеше неимоверно силно и в бликащите от светлина вълнички не можеше да се различи почти нищо. За около 20 минути обиколих няколко пъти брега, но колкото и да се взирах, не виждах нищо. Времето минаваше, а отчаянието ме обхващаше все повече и повече. Трябваше да се върна при съпругата си, но не знаех какво да й кажа. Все пак много се надявах, че като отида там ще заваря Кирил, излязъл от морето жив и здрав. С боязън слязох долу на брега и заварих жена си на колене, върху скалите, да хлипа неутешимо и да се моли на небесата. Никога няма да забравя, обляното й в сълзи лице и треперещо тяло на фона на тези огромни зловещи скали, и на това голямо студено море. От Кирил нямаше и следа. Погледът ми неволно попадна върху паметната плоча на онова момче и в този момент нещо се скъса в мен. Ревнах. Не мога да опиша мъката, която ме обзе. Ревях с цяло гърло. Виех като животно. Изпитвах огромна вина за случилото се. Започнах да си спомням приказките на близки и познати, които не одобряваха и считаха за опасно това, че въвеждах сина си още от малък в гмуркането и харпунджийството. Спомних си и нещо друго. По ирония на съдбата, дядо ми Иван Кисьов, който беше рибар от Приморско, през 1969г., връщайки се от риболов с лодката си, претърпява злополука и се удавя недалеч от мястото където бяхме.

Някой от вас може би ще си каже, че прекалено много съм драматизирал нещата, и че паниката е била повече, отколкото трябва. Затова се чувствам длъжен отново да уточня - месецът беше средата на октомври, водата беше 15-16 градуса, а Кирил със своето неопренче, измръзваше на втория час. Все още изпитваше известен страх от морето и по тази причина никога не беше ловувал сам. Все гледаше да е близо до мен, а още повече, че това място му беше напълно непознато и беше пропито с трагедията разиграла се преди години с онова злощастно момче.

Часът беше вече 18:20 и започна леко да се смрачава. Надеждата отлиташе с всяка изминала минута. Погледнах жена си, която в мъката си изглеждаше толкова малка и крехка... Погледнах морето, което в този момент ми изглеждаше толкова огромно и враждебно, и взех най-трудното решение в живота си. Обух плавниците, сложих маската и тръгнах да търся детето си, някъде там, по дъното... Минавах по маршрута, по който бяхме гмуркали преди два часа и се взирах по дъното за да открия две светли петна, два жълти плавника, с каквито беше тогава той. Само по тях можех да открия евентуално тялото му, защото черният неопрен, щеше да е неразличим в прокрадващата се вече тъмнина. Бях напълно наясно, че баластният оловен колан ще го държи закотвен там долу на дъното - дъното, което в този момент ми изглеждаше нереално зловещо. Стрясках се при вида на светли пясъчни петна и водорасли. Трудно ми е да опиша какво чувствах. Плувах, плачех, гълтах морска вода, а в главата ми минаваха какви ли не кошмарни мисли. Как ще открия тялото му.... Как ще го влача до брега... Как ще го нося до колата... Как ще го занеса в къщи... Как ще трябва да уведомя близките си...

В този момент разбрах защо някои хора посягат на живота си? А аз защо трябваше да живея повече? Спомних си разплаканите очи на жена си. С каква ненавист и гняв ме гледаха, сякаш казваха, "Ти си виновен! Ти не можа да го опазиш!". Цял живот щях да изпитвам непосилна вина, да виждам укора в очите й, на нея и на всички хора, които ме познават. Животът ми губеше смисъл. Обикалях около малкият "Крокодил" и оглеждах дъното, защото там за последно го бях видял. Тягостни мисли и въпроси отново ме връхлетяха. Ами ако не успея да открия тялото? Какво трябваше да предприема следващият ден? Къде трябваше да потърся водолазна група за издирването му? Или пък трябваше да събера приятели и да го търсим сами? Ужас! Кошмар! Напълно изживявах мъката на хора, загубили завинаги рожбите си по някакъв начин.

И въпреки всичко, искрицата надежда останала в мен ме караше да се озъртам наоколо. И изведнъж погледът ми се спря на една черна точка, намираща се на 30-40 метра от мен! Не знаех дали халюцинирам, но Боже мой, приличаше на глава на човек и се движеше! Свалих маската и започнах да се взирам... Да! Това наистина беше плувец. Изкрещях с цяло гърло "Кико!!!"...... а той се обърна и ми махна с ръка. Не можех да повярвам! Да, това беше детето ми, Кико, и беше ЖИВ!!! Плачех и крещях от радост! Плувахме един към друг със страшна скорост. Прегръщахме се, ревейки и двамата, целувах го, удрях го, ругаех го и какво ли не. Той беше не по-малко уплашен от мен, а още повече го стресна видът ми и безумното състояние, в което ме виждаше. Успях само да му кажа " Бързо плувай към майка си, защото ще умре от мъка".

Той тръгна, а аз се отпуснах безжизнено на една скала на брега и чувах само думкането на полудялото си сърце. Животът ми бавно, много бавно, възвръщаше смисъла си. Бях като изцеден. Нямах сили да мръдна от мястото си. Очите ми тежаха. Исках да заспя, там на място, върху студената скала, в падащия сумрак. С върховни усилия успях да се плъзна в тъмната вода и заплувах бавно и леко към плажчето, на което ме чакаха две любими същества.

Какво се беше случило?

Малко, след като сме преминали покрай малкия "Крокодил", Кирил ме изгубил от поглед. Видял нещо някъде напред, по посока кея на "Перла", и си помислил, че това съм аз. Продължавал да плува и да се гмурка в тази посока с убеждението, че аз вървя напред, и че той ме следва. Да, ама не, както казваше на времето един журналист. Лека-полека стигнал до тетраподите на кея и тогава, след като се оглеждал дълго, разбрал, че мен ме няма. Вече доста попремръзнал, той се покатерил на един тетрапод и стоял там 30-40 минути за да се постопли малко. Същевременно се оглеждал за мен в очакване, че ще се появя всеки момент. След като разбрал, че това няма да стане, решил да се връща обратно, но се натъкнал на множество платерини, играещи около едно рифче на 40-50 метра от кея. Там ловната страст го обхванала и в дебнене и стрелба минали още около 30 минути. Между другото, беше отстрелял две наистина много големи платерини. По обясними причини обаче, аз изобщо не им се зарадвах. Точно в този момент мразех морето, харпуните, рибите и всичко свързано с това кошмарно изживяване.

Кирил и Иван Томови

ПОСЛЕСЛОВ: ( както пишеха на времето в старите книги)
От този момент на татък, буят е задължителен атрибут в оборудването на Кирил. Тази година той ще навърши 22 години, да е жив и здрав. Състезател е по подводен риболов от клуб "Нафтекс", Бургас.
В следствие на тази случка се оказа, че в допълнение към дългогодишната язва, съм придобил и каскаден (подвит) стомах, заради стреса. Съпругата ми оттогава е със сърдечни проблеми.

Но по-важното е, че продължаваме да се радваме на морето, и по-специално, на подводния риболов и дано да продължи така и занапред.

Хайде със здраве!

Иван Томов (Vatus)

Невероятна и страшна история , и аз се просълзих .

п.п. Не го пжелавам и на най големия си враг .

Ванка незнам вече колко пъти съм чел това твое преживяване макар,че знам щасливия край винаги се просълзявам радвам се че всичко свърши така добре за твоето семейство.Поздрави!!!

Разтърсващо...

Радвам се,че споделяш/vatus/ с нас тази история,която е много мъчителна за теб,а в същото време доста поучителна за нас

Ох ,с такива истории пък аз може да получа язва :5f3aea9b1ac151

Наистина разтърсваща и затрогваща история, за радост с щастлив край. Четейки тези редове, човек наистина разбира кои са важните неща в живота...

Ако случайно се разхождате по моста в Бургас , на връщане обръщайки гръб на морето ще забележите в далечината очертанията на назъбени и свъсени северни планини ...Севри баир ...в подножието му са пръснати най-различни по форма къщички , вили и барачки... в някой от дворовете има кладенци , в други сонди , в трети вятърни перки а някой от къщите са без водоизточник и под улуците имат сложени от ония големите метални варели да събират дъждовната вода ...във всеки двор обаче задължително има лозе и във всяка къща казан за ракия ...тая зима бай Вельо , преселник от Македония , заселник на Севри Баир от трийсетина години , откакто е и пенсионер , реши да стане домакин на тазгодишното Трифонзарезанско събрание на баира . При бай Вельо "кризата" беше някакво далечно и мъгляво понятие . Макар и с мизерни пенсийки , той и бабичката му си произвеждаха почти всичко сами ...лозето му лозе , бадеми , ябълки , череши , круши , дюли , вишни ...зайци , кокошки , пътпъдъци , фазани и козички ...и двата ягтериера на сина му ....на сутринта на Трифон Зарезан компанията от виладжии се събра в центъра на Банево , някой бяха дошли с автобуса , други с коли , но ги очакваше много кофти изненада - жестока , гъста и леплива мазна кал , почти 2 километра до заветната къщичка на бай Вельо под Севри баир . Удариха по едно набърже и в индианска нишка тръгнаха по яко ташкън нагорнището ...вървяха , пуфтяха , псуваха - пусто обездвижване - колко месеца - се дъжд и сняг...наближиха долните вили и по едно време Пейо се фана за гърдите и се свлече на земята . Ритат го , бутат го - йок - не мърда . Умрял на сто процента . Ам сега ? . Сещат се , че малко по нагоре е къщата на един образ с прякора Бен Ладен ( заради брадата ) и че той също постоянно е там и има лада Нива ...свалят с джипа мъртвеца в селото ( опс квартал вече на Бургас ) и потеглят обратно към баира , а там веселбата вече е започнала - масите са отрупани - има дори и от прословутите мариновани рапани на Булти...Пею остава някъде в миналато ... в разгара на купона отиват и вземат акардиона на бай Митю ( от жена му - щото той почина от цироза преди няколко месеца ) и почват хайдушките песни ...дет се вика умрелия умрял а живите са жадни

Искам да ви разкажа една история, която не може да се нарече съвсем харпунджийска но.........
Преди доста години с приятелят ми ловувахме на юг от къмпинг "Оазис",и след дълго и уморително гмуркане излязохме на скалите оклюмали и доста обезкуражени, от факта, че нито той нито аз бяхме видели "бели" риби за каквито бяхме отишли. Явно беше от онези "безрибни" дни, когато морето сякаш е опустяло. Чудехме се какво да предприемем и си споделихме, че минавайки край близкото борунче и двамата сме видели на едно пясъчно петно пред скалите, налягали десетки едри попчета. За жалост този ден носехме само дългите си харпуни предназначени предимно за пелагични риби, а не за попчета. Изведнъж ни осени велика идея (понякога и на умните хора им идват просташки идеи). В колата носехме мрежа за речен риболов -така нареченото "кестерме". Решихме,че ако го заложим на дъното, на пясъчното поле, пред самия подмол,ще можем да изловим всички попчета до едно. До няколко минути вече бяхме във водата с мрежата в ръце. Всъщност ние за първи (оказа се и за последен) път, изпробвахме тази мрежа за морски риболов. Стигнахме мястото и започнахме да гмуркаме и да поставяме мрежата на дъното. Попчетата разбира се се изпокриха в подмола, но ние бяхме сигурни, че след като поставим мрежата,беше въпрос на време те пак да излязат и да се хванат всичките в нея. Поставянето и не се оказа толкова лесно. Оказа се,че тежестите на мрежата не са достатъчни и тя леко се повдигаше от дъното. За целта се наложи да търсим камъни и да затискаме долният и край с тях. Дълбочината беше около три метра и тази операция не ни създаваше особена трудност.Вече бях в края на апнеята си, когато поставих последният камък, отблъснах се от дъното и......... белята се случи.
Някаква сила изтръгна шнорхелът от устата и в същата тази секунда, същата сила ми смъкна маската от лицето и тя се оказа на шията ми. Изведнъж ослепях! Нищо не виждах! Въздухът ми свърши! Ръцете ми докосваха мрежата и това ме ужасяваше още повече.Обзе ме страхотна паника.Махах неистово с плавниците,но не можех да се помръдна от дъното. Бях закотвен долу.В такъв момент,обзет от паника ,не можеш да разсъждаваш трезво, но може би подсъзнателно си дадох сметка, че сигурно маската и шнорхела ме задържат долу и с последни сили успях да ги изхлузя от врата си. Почувствах се освободен и се устремих нагоре.Стори ми се, че излизах цяла вечност от тази сравнително малка дълбочина.Изскочих като тапа на повърхността и дишах...... дишах....... дишах.......
Не знам дали бях радостен от спасението си или ядосан, но при всички случаи бях страшно уплашен. Всичко ми изглеждаше нереално и нелепо. Погледнах към приятелят ми който беше на десетина метра от мен, нищо неподозиращ за драмата разиграла се съвсем близко до него.
Оказа се, че след като съм сложил последният камък, шнорхелът ми се е закачил в мрежата и цялата и тежест заедно с камъните, ме е задържала на дъното.Изводът е, че белите стават много бързо и идват изневиделица. Това е само един от случаите, когато съм бил на ръба.......
Между другото когато след три часа изкарахме мрежата, в нея имаше 5 кучешки попчета, 6 лапини, 2 скорпиди и 2 ПОПЧЕТА.......

Не е подводна случката,ама ей сега се сетих за нея.
Някъде през 80-те години,тогава баща ми имаше още вила над Панорамата - Златните.
Пред буната на Панорама има един далян на бай Георги Шидера,
сега май още е негов,а има в момента и мидена плантация пред 2 буна Кранево.
Шеф на тайфата беше бай Илия,от наше село,пенсиониран милиционер ( тогава така се водеха ),
а иначе голям приятел с баща ми,а и неговата вила беше близко до нашата,та
една вечер го навих ( то пък колко ли му трябва,като ми знае акъла ),
сутринта да ме вземе на волито в даляна.
На масата вечерта беше и Тошко попито,пак селски,малко по-голям от мен.
В 5.30 сутринта с Тодор чакаме на буната ( тогава там с колите си слизахме ),
дойде тайфата начело с бай Илия,качваме се в мауната,ама ...
- Що не сте с ботуши бре ? - гълчи милицията
- Снощи що не каза ве ?- сопнах се пък аз
-Тогава като почнем да вадим ще стоите ей там на банките на високо.
Пък те всички екипирани като мухарите,с високите ботуши.
Ами не се знае какво ще влезе в лодката.Дракони,скорпиди,не рядко и котки ( морски де ),
все опасни риби.
Както и да е,влизаме в първия чувал,обръщат ония вътре в мауната - към 5-6 лонди
сафрид,трицона - абе смес,каквото влязло,
айде и втория чувал по същия начин - и пайдос.
Разбраха се на обяд пак да влизат.
- Още ще стърчим ли ве ? - питам го.
- Сядайте и почвайте да отделяте рибата.Там сафрида,там цацата,другото там.
Почнахме с Попито да помагаме,ама изведнъж от калабалъка се измъква една
змиорка.
.Мен ми светнаха очите,не бях виждал на живо тая риба,и тъкмо се захласнах по нея,
Попито изведнъж скочи от лодка.Ама само едно ХЪЪЪ се чу,
и после пляс.Бай Илия спря мауната
– Ко ти стана бре ?
- Ааааа,карай карай,аз пеша се прибирам - Тошето го гледам във водата,ама личи си
побелял.
То има няма 100м до буната,излезе по тетраподите де,
ний докато обиколим буната,он вече беше прескочи до пирса,стои и ни чака.
–Аве ко напрай бре ?-го пита бай Илия.
–Страх ма е от змии ве.Затуй скочих.
-Ами то докът се прибра,друга не те ли захапа ? - бъзика почна и от другите
-На свобода са още по-лоши.-не го оставят дума да каже
Много не му трябваше на Тодор,боята му пак изчезна.
Ама оня почнаха се смеят,и се усети.
Дадоха му я за спомен,ама до неговата вила аз му я носех,
да умряла, че тогава щял да я пипа.

браво за историята Ватусе ...единствената ви грешка е била в тежестите , инак ако се внимава няма проблем ...пуска се мрежата на дъното и после се гонят попчетата към нея , като се напълни се вади веднага и рибата лесно изпада от нея , ако е стояла малко време мрежата на дъното...идват тежки времена и споделям методи за оцеляване ако братът харпунист е останал без риба ...тоя пениз го знам от бай Христо :525707397c05bb

Киро :6e6ebecd09233a ...давай още таквиз истории

Киро, те този далян го развалиха преди няколко години- няма го вече.

ivu написа:Киро, те този далян го развалиха преди няколко години- няма го вече.

Ама спомените остават

Мънца ти не са услушваи ами разкажи за първото ни излизане за риба в залива с току що закупената ти лодка

ivu написа:Киро, те този далян го развалиха преди няколко години- няма го вече.

Може,откакто пуснаха кафявата вода там,не съм ходил.

Тошето написа:Мънца ти не са услушваи ами разкажи за първото ни излизане за риба в залива с току що закупената ти лодка

Айде бе Марине. Целите сме в слух и зрение...

Чай да вида има ли фото