МОМЧЕТО, СТАРЕЦЪТ И МОРЕТО

МОМЧЕТО, СТАРЕЦЪТ И МОРЕТО.


Момчето скачаше от скала на скала, от време на време се спираше и поглеждаше към морето, взираше се към безбрежната шир, с някакъв неясен и за самия него копнеж. Обичаше морето, беше израснал край него и от година на година чувството му за привързаност се увеличаваше все повече и повече. При вида на тази синьо-зелена, пропита от тайнственост голяма вода, в душата му се зараждаше възторг и страхопочитание. Не веднъж беше виждал различните му състояния. Сега то беше притихнало и само леките вълнички разбиващи се в брега, напомняха, че то е живо и че е въпрос на време когато може да се разсърди и да покаже с цялата си гигантска мощ, колко силно и страховито може да бъде. Подсъзнателно в момчето съществуваше убеждението, че то ще бъде свързано с морето за цял живот, но все още не знаеше по какъв точно начин. Не подозираше, че разхождайки се по брега, само след минути ще намери онова нещо, което безвъзвратно ще го свърже във вечна любовна прегръдка с морето.



„Ладата” бръмчеше монотонно, а стрелката на километража беше заспала на 80 км. Старецът сякаш се беше сраснал с волана и не изпускаше пътя от погледа си. Страховити черни джипове със свирепи муцуни и изцъклени светещи очи, просъскваха покрай него и за секунди изчезваха в далечината. Всички бързаха за някъде по някакви спешни, неотложни и важни задачи. На където и да се обърнеше виждаше строителство, безумно строителство, бетонни чудовищни сгради надвиснали заплашително над морето, превзели бреговата ивица. Това вече не беше неговият морски бряг, който през годините беше пребродил и опознал. За това сега му се налагаше да пропътува много километри, до скалистият борун, едно от малкото все още незастроени и достъпни с автомобил места. След малко комбито вече пълзеше по отъпкания черен път, водещ към морето. Беше средата на месец май, потънали в зеленина поляни, изпъстрени с диви полски цветя. Баба „Лада” изпъшка за последно и спря непосредствено до стръмна козя пътечка, водеща към скалистия бряг. Старецът слезе бавно от колата, все така бавно пое дълбоко дъх и следващият момент очите му потънаха в ширналото се отпред сапфирено синьо море. Гледката го опияни. Отново, за кой ли път, беше омагьосан от величието на тази природна красота. Постоя така известно време, беше се развълнувал много силно. За първи път след дългите и тягостни зимни месеци, се срещаше отново със своята дългогодишна и чаровна любовница – морето. За това трябваше да преодолее емоцията и да се успокои няколко минути. След малко вече вадеше екипировката от багажника, която се състоеше от черен омърлян сак, събрал в себе си стар избелял неопрен, маска, шнорхел и чифт къси плавници. Отделно се мъдреха още, баластен колан с очукани оловни тежести и старият верен „Марлин”, харпуна с който беше прострелял стотици риби, имали лошия късмет да попаднат в обсега му. Натоварен с всичко това, възрастният мъж заслиза бавно и внимателно по стръмната и тясна пътека.
Да, мъжът беше харпунджия – ветеран. Един от малкото, а може би и единствения на неговата възраст все още практикуващ този спорт, един от пионерите на подводният риболов в България. Може би точно заради тази си страст към гмуркането, като се има в предвид напредналата му възраст, близките и приятелите му го мислеха за малко луд. Къде на майтап, къде от уважение му бяха лепнали прякора Кусто, на името на онзи легендарен французин, гмуркал във всички морета и океани по света, почти до смъртта си. Старецът приемаше прякора си с усмивка, въпреки факта, че самият той вече се беше отказал да гмурка на дълбочини, поради физиологични причини.
Именно месец май, бе неговият месец. Туристическият летен сезон още не беше започнал, нямаше ги тълпите плажуващи, нямаше джетове, яхти, сърфове и най-важното, точно по това време започваше пролетната миграция на кефаловите риби. Стотици ята платерини и кефали се движеха покрай брега и бяха сравнително лесна мишена за харпунджиите. Точно от това обстоятелство смяташе да се възползва и стареца. Тактиката му беше проста и единствено въэможна за него. Малко след боруна имаше една скална ниша на около един метър дълбочина и точно там мъжът лягаше и чакаше в засада минаващите ята от риби.
Последни махове на плавниците и най после пристигна на мястото където щеше да ловува. Макар и с малки плавници усети страхотна умора в краката. Чувстваше се много слаб и изнемощял. Още докато си обличаше неопрена се почувства изтощен, а след това плуване, беше вече грохнал. Предстоеше му още едно изпитание, зареждането на харпуна. С треперещи ръце хвана ластиците и напъна, успя да зареди, но му костваше огромно усилие. Започна да раздишва, но не можеше да влезе в ритъм, беше прекалено уморен. Отпусна се на повърхността и зачака да му се нормализира дишането. Методът му на лов беше следния, раздишваше десетина пъти, след което с минимална чупка в кръста и пестеливи движения, успяваше да легне на дъното на около метър дълбочина и абсолютно неподвижен, с насочено напред оръжие, чакаше на пусия да се появи ятото от бели риби. Апнеята му достигаше 25-30 секунди, до толкова му стигаха възможностите, а и така се уморяваше сравнително по-малко. Друг път, когато умората взимаше връх, заставаше зад някоя скала на повърхността и само на шнорхел изчакваше рибите да преминат покрай него, но при този начин на ловуване, шанса да простреля риба намаляше многократно. Не мина много време и се появи първият пасаж от платерини. Минаваха спокойно покрай него, но тъй като със зрението не беше много добре, се напрягаше да различи по-големите екземпляри. Най-после успя да вземе на прицел една по едра риба и натисна спусъка. В следващият момент я видя как бясно се върти на кордата и започна бавно да я придърпва към себе си. Не можеше да види къде точно е ударена и осъзнаваше риска, че тя всеки момент може да се скъса, но нямаше сили и желание да подходи по класическия начин т.е. да гмурне след рибата, да я улови с ръце и да не и даде възможност да се мята насам-натам. За щастие рибата беше простреляна добре и той успя да я закачи на кукана си. Повторното зареждане на харпуна, се превърна в мъчително изпитание. Едва на петият опит успя да зареди, но това изцеди силите му напълно. Ръцете му трепереха, сърцето блъскаше лудо, дишаше учестено и хрипове деряха гърлото му. Минаха 10-15 минути докато успокои дишането си и едва тогава продължи с риболовната си тактика. На третото „залагане” го изненадаха десетина големи кефала, които като сребърни торпеда се стрелнаха пред него на скорост, подминаха го и в следващият момент два от тях се върнаха и го заоглеждаха с любопитство. От опит стареца знаеше, че този оглед щеше да трае само няколко секунди, за това се прицели на бързо в едната риба и стреля. Облак от люспи се разнесе пред него и с огорчение видя как празната стрела пропада към дъното. Този път късметът му изневери, а кефалът се отърва със загубата на десетина люспи. Сега отново му предстоеше изнурителна и непосилна за него задача, трябваше да се пребори с ластиците и да зареди оръжието. След многократни и неуспешни опити, беше на път да се откаже и безславно да се отправи към брега. С върховно усилие на волята си опита отново и......успя. След цялата тази неравна борба със зареждането на харпуна, ясно осъзна факта, че риболовът му започва да се обезсмисля и най-вероятно повече няма да успее да зареди. Беше сломен. Даде си ясна сметка, че в създалата се ситуация трябва да вземе решение, дали да се откаже от лова, да излезе и да си тръгне, или.... Решението му беше да остане, но като за последен път, да стреля само по риба с изключителни размери, ако имаше късмет да се появи такава. Беше твърде уморен за да гмурка, затова прибягна до по-лесния начин. Премести се десетина метра по-напред и само на шнорхел остана на повърхността на водата, скрит зад голямата скала, пред която имаше дълбочина от няколко метра. Понякога именно от тази дълбочина, се появяваха ята от риби и минаваха непосредственно пред скалната издатина. Мъжът се хвана с лявата ръка за кафявите водорасли, изпъна дясната с харпуна напред и зачака. Периодично преминаваха многобройни ята от платерини, а между тях имаше и много добри екземпляри, но той не се поддаде на изкушението да стреля, защото знаеше, че ще е за последно и предпочиташе да чака „своята” голяма риба.
„Старост – нерадост”, така гласи една народна мъдрост и в нея се съдържа една неопровержима библейска истинност. Повечето мъже на неговата възраст, седяха на пейките в градинките, оплакваха малките си пенсии, мърмореха за скъпотията, нищеха „компетентно” политиката, откриваха си все повече болести и одумваха младото поколение. Той по никакъв начин не се вписваше в тези компании от стари мърморковци. Единственното нещо което го свързваше с тези хора, беше възрастта.
И в действителност годините наистина безпощадно бяха оставили своя хищен отпечатък. Бяха оглозгали плътта му до неузнаваемост и от едно времешното мускулесто, красиво младо тяло, бяха останали само едни кокалести крайници, с бледа съсухрена кожа, обсипана с кафяви петна. Безмилостното време бе заскрежило веждите, косата, брадата и отнело блясъка в очите му. Спомени изникваха в съзнанието на стареца. Връщаше се в миналото и виждаше как един хубав, здрав мъж, приличащ на гръцки бог, излиза от морето. С харпун в едната ръка и с натежал кукан от едри сребристи риби в другата, предизвиква овации и аплодисменти от приятели и непознати. В главата му се нижеха стотици спомени от една незабравима младост, отлетяла безвъзвратно от живота му.
Болките по цялото тяло и тръпките от проникващия през вехтия неопрен студ, го върнаха в действителността. Започваше все по често да потреперва, което значеше, че не след дълго време ще трябва да приключи с риболова.
Старецът наблюдаваше безучастно как се изнизва покрай него поредния пасаж от платерини, когато в синкавата далечина се появи малко сребристо петно, движещо се в посока към него. Мъжът пое въздух, сниши се между водораслите, изпъна ръката с харпуна напред и напрегна взор. Само след няколко секунди, малкото сребристо петно прие очертанията на риба и миг след това пред харпуна му заблестя в цялото си великолепие, огромен лаврак. През всичките отминали години той беше харпунирал десетки лавраци, но толкова голям екземпляр, не беше виждал никога. Рибата забави ход, спря и застина на метър пред него. Погледите им се срещнаха. Студените рибешки очи сякаш пронизаха душата на стареца. Две стари, дълго живяли създания, от два различни свята, се гледаха очи в очи и сякаш виждаха отразен в тях, целият си живот. Някаква странна, необяснима връзка, усещане за близост и съдбовност, изпита човекът към това водно същество. В този момент, времето спря. Нямаше болка, студ, позив за дишане, кръвообръщение, пулс, нямаше нищо, имаше само една праисторическа обвързаност между две същества, различни по вид, но живеещи по едно и също време, в една и съща вселена. Ръката държеше оръжието, показалецът лежеше върху спусъка, но нямаше я волята която би го накарала да натисне този спусък. В случващото се безвремие, нямаше ловец, нямаше жертва, те бяха едно цяло, съществуващи в една голяма космическа магия, наречена живот. Точно в този момент старецът разбра, че вече никога няма да стреля по каквото и да било. Това бе краят на дългогодишната харпунджийска приказка.
Голямата риба трепна, сякаш излезе от хипнотичен унес, обърна се бавно и елегантно се заотдалечава, докато се превърна в малко сребристо петно, което постепенно се разтвори и изчезна в синкавата далечина.
Прегърбен, със сака през рамо, възрастният мъж пое бавно нагоре, по тясната и стръмна пътечка. Спря за момент, обърна се назад и погледна към скалите. Там, на светлите скали, се открояваше неговият дългогодишен морски спътник – харпуна „Марлин”. Избледнелите сини очи на стареца, заплуваха във влага. Буца заседна в гърлото. Сподавен стон се изтръгна от гърдите и последващ хлип разтърси тялото му. Той знаеше, че всяко нещо си има край и този момент беше настъпил за него, това бе краят на подводният ловец.



Момчето продължаваше разходката си по брега, скачаше от скала на скала и си тананикаше нещо. На душата му беше леко, чувстваше се щастлив, ей така без причина, усещаше прилив на сили, младото му тяло тръпнеше от удоволствие при всяко движение, скачаше му се, бягаше му се, лудуваше му се. Приповдигнатото му настроение се подхранваше най-вече от настъпващото лято, а това значеше ваканция, спане до късно, плаж, гмуркане, компании, момичета, приятели, купони до зори, едно желано безгрижно лято. Погледът му бе привлечен от играта на двойка делфини. Неприсъщо за тях, животните се бяха приближили съвсем близко до брега и при всеки техен скок лъскавите им черни тела, заблестяваха от огряващото ги слънце. Прииска му се да поплува с тези митични същества. Наблюдава ги с неспадащ интерес, до момента когато двете морски създания свърнаха зад боруна и изчезнаха от полезрението му. Момчето продължи да върви по морският бряг когато изведнъж се натъкна на неочаквана находка. Остана стъписан от това което виждаше. На скалите пред него, лежеше харпун. Заоглежда се на около все още не вярващ на късмета си, но никъде не се виждаше човешко същество. Посегна боязливо и взе оръжието в ръце. От вълнение сърцето му запрепуска в бесен ритъм.
Старият „Марлин” си бе намерил, нов собственик!



Момчето пое дълбоко въздух, направи грациозна чупка в кръста, изправи рязко нагоре крака и гмурна в лазурната вода. Плавниците ритмично тласкаха тялото му на долу и само след няколко секунди достигна дъното. Намери си подходящ камък за укритие, легна зад него, насочи харпуна напред и зачака. В синкавата далечина се появи малко сребристо петно, движещо се в посока към него. Момчето стисна здраво дръжката на „Марлина” и само след миг, пред него блесна туловището на огромна риба. То се прицели и натисна спусъка, но стрелата не излетя, пак натисна спусъка и пак нищо и пак натисна....и пак....и пак....и пак....и пак....
Събуди се облян в пот, задъхваше се, а сърцето му щеше да изскочи. Светна нощната лампа и седна в леглото. Присегна се и взе „Марлина” в ръце.

То, момчето, още не знаеше, че това е първият, от стотиците сънища за риби, които беше обречен да сънува, на сън и на яве, години, години за напред.....

дааа изтрих си предателските сълзи и реших да напиша коментар ама. .незнам
какъв. поне мястото го познах"уж". нос емине втория борун...дори да е измислен
разказа е страхотен. и все пак аз лично видях двама стари другари преди няколко
години. с очуканото от години оборудване. с трудностите от старостта. и все ак
влязоха и след няколко часа си извадиха по две литрови платерини...в ден дето
никой нямаше повече от една малка. това на карантината в аспарухово.
покланям се на тези хора

Даааа - отивам да сънувам и аз.

rikitikitavi написа:дааа изтрих си предателските сълзи и реших да напиша коментар ама. .незнам
какъв. поне мястото го познах"уж". нос емине втория борун...дори да е измислен
разказа е страхотен. и все пак аз лично видях двама стари другари преди няколко
години. с очуканото от години оборудване. с трудностите от старостта. и все ак
влязоха и след няколко часа си извадиха по две литрови платерини...в ден дето
никой нямаше повече от една малка. това на карантината в аспарухово.
покланям се на тези хора

Единият е бате Васко, предполагам...
Всички сме ревали на този разказ.

Без думи

Завладяващо!!!!

.

Благодаря за отзивите!

Впечатляващо удивително отличен разказ!

Адаш почна ли следващия

Прекрасен разказ! Има ли още?

Браво!