Щури разкази

Привет приятели!
Във форума за мухарски риболов на Радо Акулата, прочетох Щурите разкази на колегата Христо Попов. Много ми харесаха и реших, че трябва да ги споделя с вас. Помолих за разрешение Радо и автора Христо Попов да споделя разказите му с вас. Благодаря им за съдействието и съгласието!
Пускам темата тук, защото все пак става въпрос за риболовни излети.
Ако началството прецени, че темата не е за тук, се извинявам и моля да се премести в подходящия подфорум.
Първоначално ще пусна първия разказ. Ако ви хареса ще постна и другите. Наистина с интерес очаквам коментарите ви.
Приятно четене!


Щ У Р И Р А З К А З И

ПЪРВИ РАЗКАЗ

Лято пак разля
сребро сред бързеите.
Сънувам Струма.

Нагазил съм в средата на реката, шнурът ми прави петлици напред-назад, а след него, в прозрачния въздух, хвърчи оса. Осата, както казва Акулата, е кошмарът на беляците по Струма. И аз се надявам да е така, защото съм изтипосан като от фантастичен филм - с чисто нова мухарка, ботуши като слънце, специална раничка с петдесетина джаджи, за половината от които нямам и най-малка представа, за какво са там, кеп – произведение на изкуството, очила, шапка ..., абе, който е в нещата, знае за какво говоря. Всичко от далечен братски Далас, армаган от щерката.
Та както казах, ново оборудване - за пръв път вижда България, за Струма - да не говорим. Ще му е интересно да види, като как са и нашите мухари. Пък аз не съм първа ръка мухар, даже не съм и втора, ама ако ние се излагаме, защо трябва чак в Тексас да се разчува.
Затова се озъртам да не оставя осата по флората край реката, гледам и кастингът да е като по книгите, ама не ще. Смених дузина проверени хвъркати – освен няколко кленчета с размерите на тийнеджърска пишка – нищо.
А време та време. С ония очила големите кленджоци се виждат като сребърни ивици. Една проблясва под полегналата върба, по-надолу до шавара – друга, в подножието на бързея, зад скалата – трета. Ама какво от това.
В изблик на отчаяние слагам един колорадски бръмбар от кутията “Резила на връзвача”. Изродчето си е мое съчинение, моя технология, и не е за официалната кутия. Ама какво от това.
Посветените знаят, какво става, когато улучиш мухата. Останалите ще ме разберат, ако си представят Брат Пит в девическа гимназия. Разливът пред мене закипява. Наборът в другия край, който пуши като кумин и следи с десетте си диоптъра всяко помръдване на плувката, зарязва всичко и сяда да гледа. Един хлапак с две крави и той идва, гледа и го чувам да обяснява нагоре: “Тоя с въженцето я скина!”
В това време отгоре се появяват двама бараби, боси и по потници. Единият, длъгнест и подвижен, носи чувал с добре закръглено мърдащо дъно и кеп. Той хвърля камъни по отсрещния бряг и помага на другия да извади с късата си пръчка поредния скобар.
- Я, - вика тоя с въдицата – и парашутни войски са на линия. Бобошевският спининг – те го те и него.
Поглеждам надолу, към завоя на реката - трима размятат над бързея мрежичките си, а под тях един каскетлия буха едно срекме.
Двамата бараби стигат до мен, спират и наблюдават безмълвно предаването “Гол след гол”. Точно тогава успявам да прекарам мухата под падналата върба и пръчката се сгъва, макарата засвирва и започва се битка. Клендакът се опитва да влезе в течението, прави два лупинга, с което изважда от набора със цайсите едно “Е-егати!”, и тръгва да се спасява към шавара. Полека лека съпротивата му отслабва и когато идва да види американския кеп, едва се съпротивлява. Връщам го във водата и докато си мисля, че колорадският ми бръмбар е голяма работа, защото дори това, горяло в битките, бичме така доверчиво го е налапал до сливиците, чувам късия бараба:
- Кво правиш, бе?
- Ловя риба.
- Я това го видим, ама ти я пущаш!
- Пускам я, нека си живее.
- Малее, Българио-о, Българио, - вика барабата - кога че се оправиш с тоя щурав народ! Видите ли го!? Дошал, кола трошил, бензин трошил, време трошил и лови и пуща, лови и пуща, лови и пуща! Нема да я занесе некой да я изеде, та и на прасетата да я даде! Боже-е, Боже – плюе възмутено оня и тръгва надолу.
След него се понася приятелят му и добавя:
- Да, бе, дебем и простаците!
По снагата на Струма се плъзва сянката на щъркела, носещ към гнездото си малка сребърна рибка.

Хем се смея - хем се радвам на разказа.
Жоре - пускай щом ти е мерак.
Ами тука им е мястото де. :609c1f728720fb

ВТОРИ РАЗКАЗ

Стъпвам тихо.
В леглото на реката
се любят риби.

Мостът е висок. Дори тополите едва го достигат. И долу се чувстваш откъснат от света. Реката, след бързея на завоя, завърта широк вир с обратно течение, започващ от основите на моста. Вирът е прострял крака по поляната с дебелата върба и се е облегнал отсреща на високия скалист бряг.
Зад поляната, от най-близката къща, излиза жена по бански, с цигара в устата и носи две кафета. На вира един мъж събира с рачило рибки за стръв.
- Кафе-е-то-о – изпява жената.
Мъжът вади рачилото с три - четири рибки, поглежда през рамо и вика:
- Ма, къде гледаш, ма! Виж пръта!
Обратното течение е подхванало директния телескоп и го носи нагоре към моста.
- Дръж го, бе, Сашо – вика жената, разлива кафето по голите си крака и с писъци и подскоци хуква по него.
Мъжът, обаче, вече е уловил пръта, който се е извил като подкова, и с едно изненадано “Олеле, майко!” измъква на плиткаша един още по-изненадан клен с размерите на пеленаче. Голямата риба излиза като пешкир, но усетила плитчината, тръсва глава, скъсва и прави един метър салто. Жената се хвърля да я хване, но стъпва на телескопа и за да не го счупи, полита в страни и събаря мъжа си. Трите тела се мятат в плитката вода. Сашо съобразително го захлупва с рачилото, изхвърля го на брега и го оставя да беснее.
Кленът трополи по поляната и прекрасното му тяло се облепва цялото в тревички, клечки и етикети от консерви.
- Мали-и, Саше, това може ли да е ..., а.
- Ми като гледам, той ще е. Повече от три кила е – отвръща мъжът и пуска в живарника агонизиращото животно.
- Да не е скъсан живарникът?
- Не е, не бой се. Влезе ли вътре, няма спасение.
- Довечера ще минем през кръчмата да купиш бира, а аз , уж случайно, ще го изсипя. Да видят, кой е майстора, а Саше!- жената се усмихва и на розовите и бузи се образуват трапчинки.
- Боже, Боже, какво нещо! – кефи се мъжът и замята на рибка. - Толкова години го преследвам с тежката артилерия, а Голямата сянка да се хване на мренската въдица.
- Имам една рецепта за клен на скара. На комшиите ще им изпаднат очите. Трябва да купим и два лимона.
Топъл, мързелив ден. Слънцето е напекло вира. Мъжът следва мърдащата плувка, а жената сваля горнището на банския и сяда в шезлонга.
- Оле, Сашо, той ме гледа! – писва жената и се мъчи да скрие гърдите си.
- Кой те гледа?
- Сянката! Право в мене гледа!
В отвора на живарника се виждат кръгли златисти очи.
- Сигурно не е виждал увиснали цици – смее се мъжът.
- Увиснали – друг път. Гледай какви очища е ококорил.
- От къде знаеш, че е мъжки?
- Знам аз, виж как ме гледа!
Докато двамата си подхвърлят закачки, кленът изскача от живарника и пада върху хавлията.
- Дръж го, Маре! – вика отдалече мъжът.
Марето се хвърля, затиска го с голите си гърди и едва удържа мощните му тласъци. Сашо тича на помощ и успяват да укротят рибата. Сянката диша тежко. На блесналото слънце очите, перките, хрилете светят като чисто злато.
- О-о, какъв е краси-ив! – възкликва умилено Марето. - Истински падишах, целият в злато! И какъв е мускулест! Боже, прекрасен е!
Сашо вкарва рибата обратно, затваря гърлото на живарника и отива да се занимава с въдицата си. Отново настъпва безвремие.
- Саше-е – обажда се Марето.
- Какво пак?
- Хайде... да го пуснем.
- Какво? Кой да пуснем?
- Сянката.
- Къде да го пуснем? – недоумява Сашо.
- Във водата... да си иде у дома.
- Какви ги дрънкаш?! –ядосва се мъжът.
- Не, Саше, виж! Нали затова купихме къщата, заради този вир и стопанина му.
- Е, и какво?
- Ами утре стопанинът няма да го има. Котките ще са разнесли костите му. И вирът няма да е същия. Та това си убийство, бе Сашо!
- Какво те прихваща – нервира се той.
- Той ни е съсед. Все едно да убиеш Васил, дето си чукате табла вечер.
- Абе как ще го пусна, ти акъл имаш ли?! – крещи Сашо,.защото усеща, че губи позиции. – Дай, ще пуснем мрените.
- Не, него пусни. Ще се гордееш с това. Един ден ще ги запознаеш с нашия син. Тези риби живеят до двайсет години. В Интернет го прочетох.
“Щура жена, ще ги запознаваме със сина!” – мисли си Сашо и усеща, че се усмихва.
Голямата сянка за миг не знае какво да прави, после с един замах окъпва наведения мъж и изчезва в тъмните дълбини на вира.
- Какво да го правиш, - вика Сашо и пак се усмихва – нали е комшия.
............
Съседчето е дошло да опита ракията ми и да види как въртя мухи. То прочита разказа и вика:
- Ега ти щуротията, ама като и се води по акъла. Дебем и жените!

ТРЕТИ РАЗКАЗ

Тичаща река.
Извивка на върба
подскача в бързея.

Тракийската жега катери подстъпите на Родопа, но Въча скоро е излязла от тясното усойно ложе на язовира и разнася прохлада. Нагоре по пътеката край реката върви едър мъж с дълъг телескоп. Той диша тежко и потта капе върху корема, изсипал се над шарените му бермуди. Дебеланкото се провира в просеката между елшите и, добрал се до дебелия бързей, пуска въдицата. Почти веднага следва припряно почукване и вади едра мряна, която се блъска в шкембето му.
- Е, тази я бива – казва меко шишкото и я слага в празното кошче.
По-нагоре се чува вик, нещо пльосва във водата и се чува “Е-ех, маменцето ти...”
- А, Муфта, ти ли си бе?– пита дебеланкото.
- Буца, какво правиш тук, бе майна?– вика другият и се мъчи да се задържи в бързея с кльощавите си крака. – И на Марица не съм те виждал тази година.
- Абе, късно си извадих билета.
- Ти акъл имаш ли, майна? Кой дава пари за билет!? Я да видя кво си хванал. Само това ли, бе майна? Скивай тук, кво става – половината е пъстърва. – Муфтата вади от реката мрежа, пълна с риба.
- Много дребна, бе Муфта. Тези нали са забранени.
- Буца, и в училище си беше такъв. Те, майна, окрадоха държавата, ти за забрани говориш. Влачи там, рибата няма да свърши! Има баламурници, ходят та зарибяват.
Дебеланкото не е съгласен, но не му се разправя с многорекия си познат.
- Я да седнем, да пием по една бирица – предлага той и вади двулитрова загорка.
Двамата седят. Муфтата търка кокалестите си крака, притваря очи и отпива от бутилката.
- Трябва, майна, да те взема един ден с мен на Батак. Там имам едно майна, у тях всяко лято карам един фризер. Пълня го до ушите с костур. Прибирал съм се, майна, със 200 кила риба.
- Какво я правиш толкова много – чуди се Буцата.
- Как какво, бе майна - кюфтета. Цяла зима правим кайма и жулим кюфтета. Булката писка, че и шавали в корема, ама тя, майка и, нейната мама, я подучва. Обаче ядат, майна, та им пукат ушите, къде ще ходят – манджа, майна, без пари!
Бутилката е голяма, ама и жегата е голяма и бирата свършва бързо.
- А-а-а..- прозява се Муфтата и запраща бутилката в реката.
- Недей – вика дебеланкото, но течението я отнася.
- Буца, не се коси, майна, изпратих я на турците, големи яйца. Чакай да ти разкажа, кво ми се случи, ама се дръж да не паднеш. Беше, майна, миналото лято, край вира горе на завоя. Скубя си ги аз, майна, и край мене слизат няколко човека. Гледам, майна, обуща, раници – всичко изпипано. Един от тях, майна, дълъг и бая нервен, майна, носи чувал с боклук и нещо ми ломоти. А те англичани, майна, едната поназнайваше български, та се разбрахме. Тръгнали, майна, горе от язовира. Смятай, майна, десет километра и си носят боклука! Е*ах ти глупаците, майна! И ме питат, къде има кошче за боклук. Какво кошче, викам, в гората. А ония ме гледат, майна, като че съм казал някаква глупост. Затраях си, майна, все пак българи сме, няма да се излагаме. Ама си мисля, майна, къде сме тръгнали да се конущисваме с европейците, та те по-откачени от нас, бе майна!
Въча тича надолу към зноя на Тракия и носи сълзите на рибите, майна.

Иска ми се и аз да напиша един разказ.
Ама да не разваля темата?
Ако сте чели Промишлен риболов знаете че големи неща мога да напиша.
Ще ми разрешите ли?

Ribarina написа:Иска ми се и аз да напиша един разказ.
Ама да не разваля темата?
Ако сте чели Промишлен риболов знаете че големи неща мога да напиша.
Ще ми разрешите ли?

Иво, не знам дали мен питаш, аз лично нямам нищо против. Приятно ще ми е темата да се развие. Почвай да пишеш. Аз ще постна днес-утре и другите разкази на Христо Попов и след това си ти :609c1f728720fb

ЧЕТВЪРТИ РАЗКАЗ

Листа по дъното.
Водата се промъква
между рибите.

Хемингуей щеше да започне така: “Той стигна реката. Реката беше там.” Ама той и Лесновска !?. От къде ще знае, че е пълна с клен. Пък и да знае, какъв ти клен пред ония....
Но всеки лови своите чудовища. Кило, метър, сантиметър, щом си е твоето, радостта е еднаква.
А Лесновска е тюфлек водорасли, блъскан с клен. Затова лятото - само муха. Суха. Другото - реката вади зеления стреч и не се разбира, къде е кука, плувка или тежест.
Сам съм, нагазил в зеленото повесмо, а оттатък дигата, още вчера от откриването, гьолът на Негован е като Дряновски манастир по Лятна Богородица. Народът не си е тръгвал, и не е изтрезнявал.
Вчера г-жа Лесновска се беше приготвила отвсякъде. Само трийсет сантиметрови. По-големи – не, ама и малки – никакви. Помня ги до шейсет. Боже, не си чесах крастата, ами направо я раздрах!
- Е-е, - вика един приятел ловджия – можеше да делнеш едно килце и за приятели.
Затова съм тук. Часът е девет. Развявам една черна гъсеница със златен риб на №10 - последен дом на мойта скръб бездомна. От половин час имам пет сменени мухи и нямам удар. Мятам, псувам, пак мятам, ама повече псувам. Дошъл съм за килцето на моя приятел, който развява трътката на младия си курцхаар надолу по течението.
- Защо така,- жалвам се - госпожа? Вчера ги бяхте наредили, като гвардейска рота. Е от онова кюше за петнайсет минути пет изкарах. Върнах си ги. Къде са сега!? Топла сте, гладка като вчера. Кво ви става!?
Реката си трае. Ако вземе да приказва с всеки откачалник! Аз, обаче, съм изнервен и продължавам:
- Сигурно ,- викам – са бесни, щото им отрязаха секса. Помисли, тъкмо ти се е усладило и хайде в бокса, прибирай такъмите, догодина пак! Аз щях и да хапя!
Тихо, спокойно местенце - радвай се на живота и мисли за важните неща. Само да можех да се сетя, кои са.
Постоянното присъствие се задава с третото подразделение. Първото е говедаря - майстор на двоичната форма попръжни – “Аха-а, ебем ти - еба ти и дзверо недопечен!” Това най-често е черна крава, която слиза в реката да ми се порадва отблизо, а после продължава по течението със спокойствието на същество, осъдено да доживее превръщането на слънцето в жълто джудже. Стряскаше ме, докато веднаж извадих из под нея едно бая парче, точно когато отделителната и система бележеше сутрешния си максимум.
Второто подразделение е подобие на жена и орда дяволи, маскирани като кози, сподирени с понятни само за тях ругатни, нежни като звука на ръждива средновековна порта.
Обичам ги и двамата.
Третото е неформална организация в състав от три кози и лидер. “Лили, недей така, мила! Върни се, сладка!” Лили е червенокосо шавливо животно.”Ела, копринена приятелко! Бъди нежна с мен!” “Виж какъв пискюл готвя за прекрасната ти главица.”Не ги бий, съкровище! О-о, Лиленце, украшение мое, не бягай, скъпа...”
Обикновено нямам време, но днес не пипа и убивам женицата по шест различни начина.
Междувременно курцхаарът се е върнал и прави опити да докопа летящата ми муха.
- Ква марка е тва куче? – слаб, жълтокос мъж, с нож в ръка, седи на брега, реже тънки резенчета от петите си и ги хвърля във водата.
- Курцхаар, ловно е – отвръщам.
- И яз имам едно. Драгхар било, ма мисла, че и друг е пипал.
- Що? – питам.
- Ми, пие. Вино.
- Алкохолик?!
- Не, само четвърт и само червено.
- Ами, няма лошо, щом му харесва. – поддържам аз разговора. Така и така не кълве.
- Яз съм заврен тука, и жената му не дава, ма на мойто село влиза с мен в кръчмата и чака.
Мъжът резва от петата си кафяво ръбче и го хвърля във водата. Виждам атака и пращам мухата. Вадя за хрилете дребно кленче.
- Ма ти риба ли ловиш? – чуди се непознатият.
- Риба.
- Ми оти мааш тва върве, та го не пущиш във водата?
- Не става, такава е кондиката – обяснявам. – И кво прави добичето, като жулне дозата?
- Е те тука става лошо – въздъхва симпатягата. – Напуща кръчмето и като се върна дома, събрало е сите чехли на ората и едно пиле, кокошка, квото фане. Ама селото – малко и се знаем, та се не сърдат.
Сменям гъсеницата с корково бръмбарче с цвят - досущ петите на събеседника и започвам да вадя.
- Оти ги пущаш? Оти са малки ли? – пита оня.
- Оти са малки – викам.
- А на село Оле Гошо ги сбира от попови лъжички.
- Тоя Оле Гошо е идиот – отвръщам.
- Таков си е – съгласен е русолявият. –. Кога за пръв път фанал голема риба, фърлил всичко, изпищел “Оле, Гошо” и се фанал за главата. Животното го не чекало, ми отпрашило с такъмите. Така му остана “Оле Гошо”.
Дребосък скача като луд на корка и ме нервира. Слагам джапанка - скакалец със светлокафяв корем, фазанови крака и крила на №12. Закачам го някъде. Човекът тръгва да ми помага и вика:
- А-а, на кво ги ловиш! Те тва го обичат. Бре, ма той не е жив, бе, ма като жив! Е-е, че фанеш!
Тук Лесновска е карикатура на река, канал без завои, хванат в клещите на дигите. Няма вир водата да отдъхне. Дърветата са персона нон грата. Е, тук там някоя малка върбичка. Като тази тука, сянката и не стига и за дребния ми събеседник. Точно срещу нея - ракита, надвесена от брега. Отдолу - тръстика с клин свободна вода.
- Не моеш да фърлиш там – вика оня. – Тесно е.
- Не мога, - съгласявам се – върбичката отзад пречи.
Толкова е тясно, че оставям свободен само типета и се опитвам с къс мах на върха да пратя там мухата.
Успявам. Повърхността се изгърбва. Засичам. Някой в мене чува русия да вика “Олеле!” Рапидката се е свила на две и върхът и пулсира като човката на побеснял кълвач. Мисля си, че типетът издържа и че имам трийсет метра бекинг. Оня в мене регистрира приближаването на приятеля, който вика възторжено. Курцхаарът се хвърля във водата.
Стискам тресящия се прът и се чудя какво да правя. Животното не се държи като хората. Не бяга. Отива до тръстиката, която е буквално на метър от мене, и се връща до босите ми крака. Докосвам месестото му тяло. Тресе ме треска. Защо не бяга?! Ако тръгне по реката, никакъв бекинг няма да ме спаси.
Мътилката намалява. Забелязвам в зеленото повесмо сребърни петна. Господи, какъв е голям! Отива пак към тръстиката, но болката го връща в краката ми. И пак не бяга! Силите му намаляват и го отлепвам от дъното. Вадя кепа. Кленът уморено ляга на страни и с последни усилия дърпа към ракитата. И тогава там нещо изгърбва водата и чувам оня: “Мале, още един!” И аз го виждам. Идва до муцуната на жертвата ми. Не знам какво да мисля. TINTI ми разказваше, как вадел едно добиче и друго го следвало чак до кепа. TINTI е майстор, сума мурафети знае, ма е младок, на тях фантазиите край нямат. Изведнъж ми светва:
- Сватба!– изговарям на глас. Виждал съм, на морето. И съм стрелял по тях, още аджамия. Защо да няма и в реката.
- Ква сватба? – вика русият.
- Любов бе, приятел, любов!
Дебеланкото не може да се сгъне в кепа. Кръглото му око ме гледа уморено. Сбогува се с живота. Откачвам скакалеца, подхлъзвам се и пльосвам във водата.
- Изпусна го! – вика моят приятел.
- Мамка му, таман го извадих! – крещя аз.
Излизам като речен Посейдон, накичен със зелените къдели на Лесновска.
- Пущи го, а?! – обажда се като щурче оня от мършавата сянка на върбичката.
Оттатък дигата, на гьола на Негован, битката не спира. Ние срещу тях. Няма любов. Само бира.

Майстор на разказа - давай още ако има.

КИРО написа:Майстор на разказа - давай още ако има.

И мен много ме кефи! Пускам последните (засега) два разказа. Края на 5-ти разказ много ме развесели!


ПЕТИ РАЗКАЗ

Шаварът мълчи.
В окото на щуката
премина сянка.

Мухар на живо видях преди трийсетина години. Дремехме с един приятел на гьола зад летището над напечените от слънцето плувки с по две каракуди в живарниците. Сред залятите с вода тръстики дремеха сивите торпеда, които цял преди обяд напразно се мъчехме да излъжем.
Оня дойде, за половин час извади десетина бабанковци, погледна ни като жалка природна грешка, и си отиде. Ние, смалени на половина, ненужно сменихме ненужните червеи на още по-ненужните си въдици.
Сега, от камбанарията на личния си опит, виждам, че кастингът му беше гола вода. Удряше пръчката във водата и се омотаваше в шнура. Това ме изпълва с тънко злорадо задоволство, дошло да компенсира онази горчилка, която още не мога да преглътна.
Дълго време се канех като гладен на с...е, докато един приятел ми донесе от Германия една 7-8 клас. Когато я видя, Иван Пигов получи пареза на челюстта и с усилие успя да каже, че трябва да има антикварна стойност. Но аз спах на пресекулки, както при първата си кола. На другия ден купих 6 мухи и... на реката. Мухи по два лева. За десет минути бях назад с 12 лева, без да успея да уцеля водата. “Бах ти риболова, - рекох като онова коте на керемидите – ще половя още малко и ще си вървя!”
Въоръжих се с още пет хвъркати, но трябваше да са били от същата партида, защото не можех да ги вкарам във водата. Оставаха си някъде по брега.
-Приятел, - заявих аз - или си прави мухите, или отваряй магазин.
Дори не помислих за трето решение. Моите първи две мухи. Жена ми каза, че имам някакъв извратен усет за нещата. Бабата загуби дар слово, което приех за добър знак, и - на реката.
Съжалявам, че бях сам. Там се случи нещо, за което , като разкажа, заприличвам на барон Мюнхаузен. Първата муха, разбира се, се скъса някъде по треволяците, но втората уцели право в средата големия, спокоен вир. Две секунди, през които чувах сърцето си, и после .... Спомних си две неща – как се спасяваше рибата, като хвърлехме карбид във вира и как излитаха китайските шарани при звука на моторница.
Водата завря. Рибите панически напускаха вира. Някои се хвърляха на сушата и тичаха обезумели през копривата.
Вирът с времето се възстанови, но бавно и мъчително, като Хирошима след ядрения удар.
Всичко един ден свършва, и лошото, но някои не го дочакват. Аз го дочаках. Мухата ми кацна във водата, като полъх на ангелско крило. Нещо разпра водата и преди да успея да мигна, опъна шнура. Не засякох, но когато е писано да се удавиш и в пустинята се намира вода. Хвана се! Стоях стреснат, трогнат, очарован и не знаех какво да правя. Тя дърпаше от едната страна, аз се запъвах от другата и се усмихвах. Беше маломерна, но сега. Тогава беше голяма, красива, и беше повече от риба.
Продължих усърдно, но вниманието ми беше да не загубя ценната си муха. Забелязах, че имам публика, когато се обърнах да потърся съкровището си.
Той беше с размерите на малък “Беларус”, ръчищата му бяха огромни, а брадичката - с размерите и белезите на стара дюлгерска тесла, беше украсена с безценната ми муха. Първо си рекох, че при тези габарити, изобщо не е усетил куката. Но изобщо не беше така. Оня приближаваше, захапал долната си устна, а аз глупаво обирах провисналия шнур с макарата. Из главата ми препускаха два сценария. Идеята на първия беше да провокирам чувството му за хумор и с весела усмивка да завържа сърдечен разговор. Вторият изискваше да изпълня всяка фибра в мен със съжаление и да помоля за прошка. И докато трескаво претеглях достойнствата им, някой в мен извърши нещо, което ще ви се стори нечовешко, но мисля, че ми спаси живота. Типетът 0,16 се скъса и аз като подплашена патица преплясках реката и продължих със спринт през царевицата. Отзад ревът на ранен локомотив увеличи ускорението ми. Още сънувам тази муха.
Сещам се за всичко това, докато се мъча да изкарам главата на едно добиче да глътне въздух. С 0,10 съм, защото с 0,16 в тази бистра вода ми омръзна да сменям мухи. “Аз само с 0,10 работя, а понякога и 0,08 слагам.”- мъчи се да ме вразумява TINTI, когато му изповядвам пристрастията си към по-дебеличките въжета.
- Къде е сега, да го видя! – ядосвам се аз, ама повече ми е хубаво.
Вярно, като сложих тънкия типет, забавата започна, но като удари такова?! Откакто сме се повели, от летището излетяха пет самолета и още толкова кацнаха, а добичето не се уморява. Слънцето напича като пред буря и Искъра блести в злато, а аз съм без очила и отблясъците ми вземат очите. Кленът е широк като шаранче, поляга от едната на другата страна, но покажа ли му кепа, бяга, като двойкаджия от разговор за училище. Накрая аз не издържам, типетът също и животинката отпрашва надолу по течението.
Монтирам пчела с жълти, натежали от прашец крака и веднага нов дебеланко вдига патардия, сякаш зъб ще му вадя.
- Този защо вади, а ти не вадиш?
Девойче гази във водата. Щипнало с е пръстчета жълтата си рокличка и по белите продължения на изящните му глезени тичат слънчеви зайчета
- Мани го - отвръща кавалерът и погледът му се мъчи да откъсне очите ми от гледката.
И аз опитвам. Не бъдна работа. По траекторията на мухата ми избухват пожари, но няма кой да засече. Пчелата е глътнала вода и се носи под повърхността. Там някой не се церемони и потегля с шнура и с олелията си събира погледите на дремещите над плувките си колеги.
- Мани го, - пропява девойчето – ама гледай какво ги прави.
- Тия са със скъпи такъми – обяснява онзи.
- Твойте да не са евтини.
- Ма не е само тва. Тия са мухари.
- Да ама ти лапаш мухите.
- Тия са некви други. Различни са. Може да са педераси.
Колегията се е върнала към жълтата рокличка, тя се е намокрила и надава щастливи викове, а самолетът на “Луфтханза” захожда за полета си в 16:25.

Шести разказ

Лятото беше толкова горещо,
че рибите в реката вдигаха прах.

Сещам се за това, когато стигаме моста на Бобошево. Приятелят Светльо, с индианското име Приготви Се Да Чистиш Риба, опъва такава фризирана майна, че майката на хлапака, които плюe от моста и e чувал това-онова, така го дръпва, че почти му откъсва главата.
Е, прах не се вдигаше, но беше тъжна гледка.
- Нищо - утешавам го – нагоре може да е по-добре.
- Не приказвай глупости – гледа ме мръсно Светльо, като че аз съм врътнал канелката на Струма.
Той е рибар, за когото “Сухо дупе риба не яде”се отнася, колкото Малка нощна музика - до Румънеца и Енчев. Може цял ден да лови, без да се намокри повече от колибри, пиещо вода. Но си има изисквания – дебело течение, удобно място, ако може със сянка, ако не чадърът е в Ситроена, стол да сложи, захранка, живарник, след това пали цигара, опипва дълбочината, гласи плувката и ги почва. Сега, обаче, при тази изцуляла река и сезона на отпуските, такива места са, колкото питието в чашата на закъсал пияница.
Гъолът над Вуков мост.
- Е сега ще видим, - вика Светльо, след безрезултатно обикаляне и вдига ситроена за да отбием от пътя - То тук стана по-населено от Мека, ама дано да имаме късмет.
Късмет нямаме. Две лади, един москвич и един сипаничав форд са се настанили под дърветата. С една маршрутка люде. Удхаус е написал '' При получаване на шок някои хора пребледняват, други стават патладжанени. Лейди Хърмайъни постигна и двата.” Моят приятел, и без коронки в кръвта, не остава по-назад - на любимото му място седи човек в потник на жълти петна. Светло забива в него поглед като игла от спрнцовка 100 кубика. Иглата отскача и чатка по напечените камъни на Струма, където някога са се чесали скобари.
- Как е, колеги?! – вика Приготви Се Да Чистиш Риба.
От интонацията му други биха се стъписали и биха засъбирали багажа. Но това бяха хора от друго тесто – без набухватели и оцветители. Те не познават Тика, Шимано, матч, болонезе, титанови макари и пр. , захранват с хляб и кълцани червеи, съветски стъклени тояги, чехословашки макари с алуминиеви червяци и две древни Дайва и Мичел, купувани някога тайно от Кореком. Основно влакно 0.35, никакви близалки….и глезотии. Плувки от гъши пера или дялани от ябълково дърво.
Такива хора и от най-страшното '' Как е, колеги?!” не се плашат. Даже обратното. Измъкваме се с газ.
- Влизай тук в плиткаша с шибалката, аз ще отида нагоре, да търся баба си – ръмжи Светльо.
В плиткаша няма никой, но няма и избор - нагоре е напечен камънак, а надолу - вира и се стреля без предупреждение. Лягам да се охладя, колкото е възможно в този чай, и започвам да се упражнявам. Отсреща до брега – паднала топола с една педя вода, отпред голи камъни, по които се плъзга линията. Мъча се да я пазя, избързвам с издърпването и шнурът скача върху ми, като ядосан рояк пчели. Една ме жилва. Седя опакован и ядосан. Сещам се за Лаокоон на Мунчо. Изомрудена завист облива гърдите ми. Елегантно и точно! И аз бих се сетил, утешавам се. Ще се сетя друг път, трябва си апаратура. Майската муха на Nо10 седи на рамото ми и кърви.
Разопаковам се с нехайни движения. Докарвам усмивка за да изглежда, че е в реда на нещата. Какво им разбира главата на ония. Обаче така се хилят, че гьолът ехти. Простаци!
Облавям аз падналата топола, с разсипано достойнство, наранено сърце, а и раната от Nо10 боли. “Трябва да си купиш без контра, – викам си – от тия много боли, бе!”При тази педя вода мястото е перспективно, колкото дебитна карта на пенсионер с минимална пенсия.
Ударът е толкова бърз, че само рефлексът ме спасява. Тоягата се е превърнала в показалка. Макарата трака. Ония вече не се хилят. “Абе, тоя да не фана видрата?!” “Мале, кво закачи тоя, бе?!” И аз се чудя. Едно побесняло торнадище се мята из водата и хвърля пръски до бъзбог.
Американци са изследвали поведението на хора в група при силен стрес. На 75% действията им са били подчинени на страха да не се изложат.
И аз се правя, че контролирам положението. Контролирам, грънци, ама с тая публика. Животното си развява коня, но куката се държи. И това ми стига. С очите на ония можеш да играеш тенис. А хилете се, де! Е така изкарвам до второ пришествие!
Не знам миг ли мина, цяла вечност ли, но онова не мирясва.
- Ако беше студено, до сега да си се сдал – говоря си като лудите,- ама в тая жега…
Кленът, като не се откачи, търси дълбокото. Дърпа яко.
Бекингът е като застраховката, и да решиш да го правиш, не се престараваш, кога ще ти дотрябва? Такъв възел съм изпраскал, че ще отнесе водачите. Но аз съм се окопитил и стягам аванса. Нещото отпердашва някъде във вира, обаче се усеща, че сдава багажа.
Е сега следва сцената, която припка първа, повикам ли примери за хубостите на живота. Стоя на устието, където това, което е останало от реката, се влива във вира. От двата бряга шпалир от плувки и топки за тенис , защото …в средата изплува белият кит. Аз съм изтръпнал като чужд крак, изваден от фризера, но не се суетя, никак. Напрежението е стигнало 1кV, а си оправям шапката. Почва обратното броене. Ха смейте се, де! Животното има сили само да блъска глава във водата. Тап наляво, тап надясно, тап, тап, тап, тап…като махало на часовник. Какво усещане е, на всеки го пожелавам!
Моби Дик напуска вира. Ра-а-внение на… ляво /и дясно/! Тап, тап, тап….Приближава.
И тогава заприиждат звуци. Това са състояния, когато тънката ципа между материалния и другия свят, дето не можеш да пипнеш, се къса и после се маеш какво се е случило.
- Е, до тука беше!
- К’во до тука – чудя се!
- Тъп ли си или си от немърливите - продължава гласът. - Виж си майската муха!
- Кво става – недоумявам и гледам глупаво мухата, стърчаща от мърдащата се муцуна на животното.
- Хабер си нямаш от разред Ефемероптера, нали. Това Ефемерия субвария ли е, ха-ха, в стадия Дън трябва много да внимаваш с височината на крилата и позицията върху повърхността! И в края на Август, на Nо10?! По това време еднодневка най-много на Nо22.
Оват колкото врабче пие кръвта ми, а аз не се сещам да мръдна. Зяпаме се с клена и усещам, че ако минат ония с дългите бели ръкави, направо си ме взимат. Обаче по-усещам да ме обзема лют яд. Боже, какво става!? Ставам саркастичен.
- Гледам, можеш да преподаваш ....!? И защо, професоре, висиш на ченгела?! Къде е Грешката?
- Рутинна. Още дядо ми ми беше казал: ''Сине, ако научиш добре Ефемероптера, Трикоптера и другите птери, с малко късмет ще стигнеш до кило и половина. Междувременно трябва да продължиш с Хирономидае, Гаммаридае и разбира се вспециално Ортоптера и ако попаднеш на бомбаджии, язък ти за учението, ако не ще докараш лесно до две и половина. Е тогава идва най-големият ти враг - рутината. Рефлексът ти е заспал, не ти трябва – ти си ГОЛЯМ. И един ден …БАМ.'' Това се отнася и за вас, хората.
- Не си слушал внимателно.
- Сигурно съм пропуснал нещо. Не можеш да седиш в скута на дядо си, ако те брои за закуска.
……………..
Приготви Се Да Чистиш Риба седи в мир с притихналата нощ. Кехлибарените отблясъци на ракията се отразяват в очилата му. От терасата на къщата се вижда блещукащата река, няколко светлини от Вуково и нощната звездна жерава, в която припкат нестинарки. Струма и тя притичва от вир до вир, като босоного девойче, на когото му пари под краката.
Пак е хванал двайсетина мрени. И на Перловска ще се омирише на риба.
- К'во стана с бърборкото – пита той и изпуска струйка дим.
- Оставих го за тебе.
- Да бе, забравих. Вие ги пускате.
- …
- Удобно е, няма следа. Хванал - не хванал, все си хванал. Но ако го има, ще го уловя.
- Няма да стане, майсторе, изпревариха те.
- Бре, има продължение? Братя Грим в Бобошево!
- Трябваше да видиш. Седя във водата, държа го за опашката между краката си и бутам напред-назад. Водата гореща, Белия кит не се съвзема. Присмехулниците се окопитиха: “Ехо, можеш и да му духнеш!” По едно време оня живна. Не трябваше да го пускам. Още губеше равновесие. Не се потопи, продължи метър –два и …бах ти видрата…Не можех да откъсна очи от кожуха и с цвят на светъл кестен, а тя го разпра – кръв и люспи и черва, а той се извърна и ме погледна с кръглите си очи…, професора!
Светльо отпива и вика:
- Добро е, може да пипнеш малко диалога, но по-важно е Моби Дик там ли беше или и той ...?
- Важно ли е, и ако всичко е измислица, какво?
- Нищо, все пак сме рибари.
Отблясъците от телевизора тичат по изпотените чаши. Бербатов пак е резерва.

СЕДМИ РАЗКАЗ

Побесняла река.
Пътят на пръсти
премина моста.

Като викаш, че маришката мряна била отделен вид, чакай да те питам, ти бяла черна мряна виждал ли си. Какви ги дрънкам ли, сега ще ти кажа.
Стягаме се с един приятел - Паничара, една събота за черна мряна на Марица, над Белово. Говоря ти за преди 4-5 години, при голямото наводнение. Събуждам се сутринта, а навънка Господ дръпнал казанчето - ще изтреби човешкия род. Не че съм против, заслужили сме си го, но точно днес ли, за черна мряна сме тръгнали.
С Пешо сме се приготвили отсякъде – Тики-мики, ручейник, живарници, плетени мокасини за газене, защото ако не влезеш в реката, това риболов ли е, и по бански, иначе не се брои. Затова тенът на Паничара е като на арнаутски циганин.
Не сме спали. Черна мряна е това, с директен телекоп!! А там, където отиваме, какви баби сме вадили – като се хване за камъка, с лебетка не можеш я измъкна. Може да има и по-голямо удоволствие, но аз поне не знам. Е, може би малко мухаренето!?
Слязъл съм пред блока и чакам. Още не е съмнало, но той е от ранобудните досадници. Сред талазите дъжд се плъзга тих сребрист мерцедес. Паничара си пада по специалните возила. Няма лошо, ако имаш възможности, животът е един. Вътре е аптека, аромат и тиха музука. Когато до риболова е асфалт, се возим като народни представители, в останалите случаи моят опел е на разположение. ''Трябва – вика той – да купя едно джипче, да ни кара навсякъде.'' Няма да го направи. Рибарското возило се цапа, няма как. А той не понася мърляви работи.
Веднаж минава през Костенец. Двамата катаджии гледат един циганин се носи с един супер мерецедес. Сега циганите карат какво ли не, ама с брилянтин, с жълти костюми и с по сто грама злато в устата, а тоя рошав, гол и с бели зъби. Вадят го от колата – избелели бански, мокри плетени обувки, едната с дупка от палеца. ''Бре, - викат катаджиите - къде бе, мингян, докопа тоя убавец.''
- Къде сме тръгнали,– питам го- гледай какво е.
- Няма страшно – вика той – под Ихтиман е друг Господ.
Как ще е след Ихтиман, не знам, небето е ниско и черно, софийското поле е залято, но надеждата на рибаря е друга ракия.
Газ, и на Костенец. А там Марица - страшна за гледане. Не река, а някакво чудовище. На ханчето на Габровица група мъже гледат халата. Спираме. Ханджията покрусен държи с две ръце шапката си и вика:
- И водопровода и тока - отидоха! Дано къщата устиска!”
До него пиян, с мокри от дъжда мустаци, обяснява:
- И кенефа уйде, ем беше с плочки.
По-надолу мостът на Габровица залят, а е поне 10 метра. Грохотна вода влачи грамадни дървета. Те се въртят и показват над клокочещия ад клони, като протегнати за помощ ръце. Гледаме втрещени, а водата мие вече банкета на пътя. Газ обратно, над Момин проход - свлачища, едва стигаме до магистралата при Ихтиман. Там пък Мъти вир излязла от коритото, не можем да се качим на платното за София, та хващаме обратното. Абе едва се прибрахме.
След 10-на дни се връщаме на Габровското ханче. То още си ближе раните, а Марица - тиха, кротка и бяла, като къпана булка. Всяко камъче излъскано, сякаш току що пуснато в употреба от Създателя. А там е мрамор, белее се, та свети. Такова чудо не бях виждал. Всяко дърво, успяло да устиска, и то седи бяло и голо без кора, като декор на фантастична пиеса.
И няма следа от мъх, водорасло, животинка.Чисто. Една стерилна река.
- Какво яде тази мряна? – чуди се Паничара.
- Каква мряна, – викам аз - всичко е вече в Харманли.
- Язък за ручейника, дето го събирахме! - тюхка се той, но вади ТИКАта.
И като ги подкара, казвам ти, такъв риболов на черна мрена никога не бях виждал. Тя, душицата, умряла от глад, и на умирисана кука се лови. В началото по-дребна, после дойдоха бабите. Изсипахме живарниците, пак ги напълнихме и пак ги върнахме. По едно време Пешо взе да вика:
- Къде, ма, пак ли ти?! – и като видя, че го гледам подозрително, обяснява – Абе взех да ги познавам, честна дума, е тая три пъти я вадя!
Риба ти казвам. Слушай, обаче, какво става. Като извадихме първите, не можем да познаем какво е. Че е черна мряна, черна мряна е, като се взреш и петънца се виждат, обаче бяла, сребриста.
- Бре,- викам – халата и нейния цвят отнесла!
- Тя си знае, – вика моят приятел - иначе, при тази бяла река, щеше да се вижда от кръчмата. В тази кристална вода си виждам куката с ручейника, а риба - никаква. Сякаш ги вадим от нищото.
Като я занесох в къщи, жената изпържи, каквото изпържи и сложи останалата в хладилника.
- Сигурен ли си, че е черна мряна? – пита тя, докато я прибира – Гледай каква е сребърна.
На другия ден, като я извади – тя си черна мряна отсякъде – тъмни петна, черни точки, червени, зелени точици, абе мряна си. Да беше жива - разбирам, а така, в хладилника?! Как го е направила, и защо?
Мале-е, казвам ти, гледам и не вярвам на очите си. Умряла, умряла, а пак се натъкмила, да се представи пред Създателя! Душицата! Животинките, приятел, са голяма работа. Чисти, неподправени, истински божи творения. И ще ги свършим един ден, защото се мислим за най-голямата работа, обаче сме най-големите лайна, това сме ние. И тогава ще се хапем, където не можем да се стигнем. Мислим се за кент флош роял, но един ден ще ни срещне каре кротушки и ще ни отнесе, та няма да се видим.
Запомни го това от мен!

Невероятно увлекателни и весели разкази!Ако ги има на хартиен носител с удоволствие ще си ги закупя и ще ги сложа на видно място в библиотеката,да мога да си ги препрочитам!

ОСМИ РАЗКАЗ

Изпосталяла река.
Врабци в трънката
делят лятото.

Слънцето промушва първи лъчи през върбите да види мърда ли реката. Пук, пук, пак, пик, пек – бутилките, усетили топлината, подхващат кантатата на нашенската простотия. От корените на елшата, като от психотрилър, ме гледа със сини очи главата на кукла. Жабка примигва умислено в сянката на издънено биде.
Вирът е военен лагер. Палатки, навеси, найлони, одеала, спални чували, раници, хамаци, джипове, коли, каравани и колелета. Сезонът се открива. Oт снощи. По-издръжливите са със симптомите на безедова болест и червен вятър. Другите спят. Но и така места няма. Новодошли разнасят такъми в обречени опити за достъп до мечтаната вода.
Аз съм се запънал в едни храсти, току на ръба, и се пазя от резки движения. Отсрещният бряг се е изкривил от народ. Полазили са и върху огромния ствол на рухналата трепетлика. Под нея няколко лета съм опъвал палатка и гледката ме настройва философски.
На едно от най-калпавите места седи деде с тиролски панталонки, убийствена шапка в цвят шампанско - с перо, 3/4 чорапи с горалски мотиви и плетени мокасини. На фона на множеството старчето е като първолак сред банда рецидивисти. Изключение прави и млада двойка, която периодично зарязва въдиците и влиза да друса палатката.
Моят бряг е по-обрасъл и от населението му се виждат само комшиите от дясно. Това са двама с кюстендилско такси с надпис “не работи”. Единият - гол, с червена кърпа на главата, панталон със спорен цвят, единият крачол отрязан над коляното. Другият - с избелял гащиризон, страховит белег под окото и на бицепса татуировка - едрогърдеста мадама с голям задник. На него пише Цеца, а отдолу – Варна 1988.
Другите са извън полезрението ми. Само гласовете им чувам. Най-ясни са комшиите отляво. Дели ни трънак и висока липа. Един от клоните е окичен с плувки, блесни, куки и тежести. На парче корда виси обесен скорец. Горе на върха юнашки свири кос. Ама не като нормално пиле, а плагиатства. Сега е овчар – “...ей, ей, кр-р-р, фюит- фюит,..... и-и-и ма...ма ти”..., аха ще докара, ама още тренира.
Невидимите комшии вляво са двама. Единият е Гошо. Той е фен на междуметията. Другият не спира да мели.
- Мале-е, Гошо, па как па не дръпна еднаж, бе, нейната мама!
- Еми – не знае Гошо.
- Тук кви съм ги ловил, шъ те съборат в реката. Помниш ли кога се сбуторясах от тоя висок брег, та ме псуваа сите.
- Ъ-ъ – помни Гошо.
- Па кат не щат, ш'ида да вида нещо за торбата.
- Ми – няма възражения Гошо.
- Водата спи, яз - не. Лани, есента, се прибирам, а жената вика “Ти нали беше за риба!?” А я носим един прът сърнели, ама сърнела като правешки каскет. Клъвна ли?
- Ц – oбяснява Гошо.
- Една есен съм на Искъра при Драгушиново. - не спира мелачката – Под моста, на вира, ги мъча на жабе. Картофобер, селото на полето. Къде четири се прибраха да си пият ракията, а яз с моторетката тръгнах надоле по реката. И на едно место – чувалче. Новичко, чистичко, с едни бели убави картофи. Забравенко. Седи и се усмихва - 20 килца като нищо. Гледам яз, като циганин след Катуница. Оставям го, ама то не. Един таксиджия ми разправяше такава история. '' Една нощ от Пирдоп за София, още по бай-тошево, карам, – вика – една луна, нема живо пиле. И насреща нещо белее. Наближавам – напреко на пътя свиня. Ама свиня – бела, колко трабантче комби. Едно 200 оки. А в двете посоки на 10 км няма село. Бре, викам, Коледа дошла! Спрех, купът сланина пасува и сумти. Почесах го. Хареса ме и изгрухтя кротко. Подминах го, заден и отворих багажника. Ми сега?! Дигам отпред – ъ-к-ъ, мъча отзад – нищо, само я масажирах, та ми се изсра на ръкава. Мислех да засила и да я тресна, па после да я разфасовам. Добре че се отказах. Щех да помела таксето, и с кво ще я режа, а и да ме фанат как я делям на асфалта… погледнах нагоре и викам – Що, Господи, така?! До София се скъсах от псувни!”
- Малее, язък! – показва потенциал Гошо.
- Ама яз се не отказвам. Връзах крачолите и ги натресках с компира, ма па не мога да яхна моторетката. Та разтоварих в торбата, в пазвата. Мале, ако ме беха фанали, ако са драгушинци, щеха да ме шият в Пирогов.
- Еха-а! – на дедето отсреща е ударила хубава мряна и нескопосано се мъчи да я извади. Тя се дърпа, пляска, набие в дълбокото, пак се покаже, а оня се бори с макарата, като свиня с тиква, и от време на време надава по едно възторжено “eха-а”.
Народът е изнервен и тези възгласи му идват множко.
- Кво е замекал тоя! – вика Рязания крачол.
- Зарежи го, кефи се дедика – успокоява го другият с татуираната мадама.
- Бе, нек се кефи, ама кво вика, та нерви хората.
- Не видиш ли го, че е като от забавачката.
- От забавачката е, да му се серем в капата, апа може да вика опа-а!
От другата страна в шавара се чува приглушен спор:
- Не ......, бе, Айнщайн ....... в гроба!
- ...неотриното не го мерят за първи ... американц... видяха преди , но ....., грешката ... голяма ... до Гран Сасо са 732км и неутриното е ...... 60 наносекунди, а .... 10 наносеку...
Горе косът не ги разбира тези работи и си упражнява попържните.
Оня с белега може да ти изкара акъла в тъмното, но е Караян с такъмите.
- Глей сега, – обяснява той, докато елегантно праща плувката в средата на реката – кат си пием при чича, всичко ми е на шест. Ама казана му меден, под нивел, лулата под нивел и водоравно и отвесно и се прибереш дома прав, ни глава те блъска, ни нищо. А съм забележил, у Кольо казана е килнат налево. Е, казвам ти, като се напия при него и си тръгна, се налево ме дърпа, а сабале главата ме цепи, ама на зиг-заг.
- Вземи го бутни на десно, да видиш накъде ше вратиш. – дава акъл Резания крачол.
- Ми, не сам се сетил.
Латерната е изчезнал нанякъде и от тази посока долита:
-...и мъжкият фактор на безплодие ... ДНК фрагментирани сперматозоиди...имат малък или никакъв ореол......регулиране на апопотозата.
Косът е далече от ин витро процедурите. Зарязал е кукувичите интерпретации и от върха се понасят звуци, като от разсвирващ се симфоничен оркестър. Това пък къде го е чул?!
- Ей, ама свири тва пиле! Гошо, заспа ли, бе?
- Ц.
- Е те такова пиле едно, ама славей - подхваща пак латерната - Апа ния сме запас една пролет и спим на два етажа в барака в едни мини край Сливница. Един, ама голем нервак, спи на втория етаж. Апа отвънка, току до възглавницата му – слива и на нея те онова пиле. И пее, та ш'се скъса... глей там, кълве ли... Славеева песен, луна, мирише на цъфнали овошки – един въздиша, друг подсмърча, трети прави нещо под одеалото, само оня, хахото, се върти с гущер в задника и вика:” Е-е-х, мама ти…, ей мамицата ти и пиле, как не млъкна, твойта мама де-е…” И излене та го гони, гони, фърля камъни и дорде се прибере - пилето па си е на изходна позиция.
Гошо не поддържа разговора и се възцарява тишина.
- Ей, ама пръскач! – вика кюстендилецът с рязания крачол – колко глист, а налапал осмицата! Имам една от Сколуша и тя е дребна, ама обича големи...
“В ресторанта, в ресторанта…” писва с всичките си сто вата уредбата на джип, от когото се вижда само огледалният номер.
- А така де, дай му зор!
- Е...е мамка му, и тук ли...?!
- ........ две години, с метода за отстраняване на ДНК фрагментирани сперматозоиди нещата ......... и няколко методики като асистиран хетчинг, алгоритмите за поведение също се ............
- ...латералната ерозия е улеснена от податливите на денудация палеогенски седименти...
- Чу ли го тоя сега, а Гошо? Е те тия ги не понасям! Се се на важни прават, мрънкат, се недоволни. Оня ден - пак за Титаник. Не знам какво, не знам що, потънал на три хиляди метра. Големи яйца! Какво е това за океан, бе, ами ако беха потънали на осем хиляди, а? Неблагодарници!
Гошо най-дълбокото което знае, е един вир, в който някога се удави магарето на чича му , затова държи неутрална позиция.
Плувката ми за пореден път се носи като спокойно синьо перце. Огледалото на водата се начупва и виждам голяма, рижа видра да проверява живарника. Нека, това и е работата. До сега имам хванати две риби. Но това няма значение. Две клечки са забити в задника ми, шипка държи шапката ми, комарите са разбрали, че не мога да мърдам. Изобщо не ги усещам. Наркоза се носи във въздуха. Измъквам се от черупката си, като струйка пара от чучура на чайниче и се издигам над вира. В пухения облак приглушено достигат хорските шумове. Въдицата ми е като антена и от нея излизат смесено образи, мисли и звуци – едни стари, други свежи, цветни. Отиват си и други идват, смесват се ароматни, тъжни, половинки, натрапчиви или свенливи. Един кацва при коса, друг се мъчи да надникне в палатката на младоженците, трети дърпа мустаците на видрата.
.....политам. Пра-ас и панталонът се сбогува с дъното си. Другият в мен оценява, че при тази траектория топките ми ще останат на недоосечените стебла на леската. Превъртам се и продължавам с задника напред. Толкова съм шашнат, че не се сещам да хвърля въдицата. Падам от 2 метра. Това е по-малко от 0,2 секунди време. И за този миг се случват куп неща. Виждам силуета на коса на фона на небето, а някакъв идиот в мозъка ми се чуди има ли птици, които свирят фалшиво. Виждам шапката ми да виси на шипката и морава обида ме залива. “Пик” и въдицата, която продължавам да стискам, остава без връх. Водата с трясък се разцепва от удара. Отгоре ми се сипят червеи. Поне ще захраня мястото. “Комшията се сбуторяса!” – чувам възторжения вик на латерната. Хладината на водата, влизаща през дупката на панталона, ме разсейва и не мога да реша как да го убия. Хоровата подкрепа на вира ме отрезвява и се чудя как да се измъкна. Високият глинест бряг не предлага решение.
- Насам, насам ! – виждам Караян да слиза с мотичка в ръка. – Дръж тва, не може надоле, ше забременееш, дорде изленеш на плиткаша.
Хващам се. Оня се напряга и ме измъква от реката, като лайняна тояга. Точно така и изглеждам. Мигам слисано. Циците на Цеца блестят от пот и на такова миришат.
- Нищо ти нема. – успокоява ме. – За върха ще те обръснат една стотачка, ама с тия баровски такъми е така. Е ти мотичето и друг път ше знаеш на тоя брег да се окопаш.
- Другия път – отвръщам.
- Кво, да си не ходиш!? Само защото ти е скъсан задникът? Такъм ш’ти дам.
- И аз имам – отговарям и отивам да си взема шапката.
- И кво? – пита Караян.
- Имаш ли стръв?
- Прасе да нараним.
- Давай я!